Безценна Нана,
Твоята Хачи е забита в библиотеката. Планираното кратко посещение се превърна в пет часово кибичене поради внезапно разразилата се буря. Найс.
Следователно този паметен ден от живота ми бе посветен на изреждане на използваната библиография в есетата ми по азбучен ред, сътворяване на йероглифни флаш карти (вива ла Анки-програмата за подобни ужаси) и хронологично изреждане на всички нови думи взети от началото на срока. Йей.
Предполагам, че подобни изреждания са като лъжици за теб, но някакси англичаните харесват разговори за лъжици, говорят за лъжици и някакси свикнах покрай тях да говоря и аз за лъжици.
Обаче обещах да пиша, дори като няма нищо интересно за писане, пък ти ако искаш - чети.
Точно сега съм с Wonder Woman тениската, онази тъмната. Старите скини дънки, дето имат една разчоплена дупка в плата на левия крачол. Коса на опашка, очилата и гигантските слушалки на Филипс около врата.
На масата пред мен, освен лаптопа обвиъсли, има кит кат, празна ботилка от шоколадов милкшейк, празна кутия в която имаше хумус, но той беше ометен с моркови, витаминозната вода на Питър, двете мои книги по китайска култура и общество, дето трябва да ги върна днес, и накрая самия Питър със своя си лаптоп, бъхтейки се над разни второкурснически преводи по класически японски.
Чудя се как да поубия времето, защото хем съм свършила стабилна работа за деня и вече нищо не ми се прави, но хем искам да оставя Питър с впечатлението, че работя неуморно вмомента, понеже ме закачи тая сутрин как вчера цял ден съм си играла с моите Hidden Object games, вместо да уча.
Наблюдавам скришом хората, които използват копирната машина и завиждам. Никаква идея как успяват. По принцип съм достатъчно компетентна да работя с копирна машина, там всичко е супер. Проблема ми е, че не мога да зацепя как да се логна в сървъра на копирната машина със студентската ми карта. Сериозно, изсилили са се малко с технологичните мъмбо-джъмбо. Да беше само едно просто суайпване на картата и толкоз, копирай! Ама нгх.
Прекарах известно време в организация на папките ми на компютъра, макар че няма какво толкова да се организира - лаптопа е единствената част от съществуването ми, където всичко е обсесив-дисордърли подредено. Следователно днес към армията от папки беше добавена папка с планове, идеи и мечти за бъдещия ми дом. Който ще съществува след години сигурно, но малко предварително планиране не е чак толкова зле.
Единствената причина, поради която искам да си направя папка и със сватбени идеи е защото видях организационните планове за сватбата на майката на Пийт, и и и и и просто е толкова яко и със списъци и и и с препратки към други списъци и секции от папките и и и, ама едно такова организирано и подредено и и и... Аз нищо, че нямам намерение да се женя, то не пречи да си имам папка със сватбени планове, нали? Всмисъл, винаги мога да ги пробутам на някоя приятелка, която ще се жени! Направо аз да й организирам сватбата! X)
Не знам, не знам, не знам какво ме прави тоя университетски живот, кара ме да искам да готвя, да чистя, да организирам, да купувам книги, заради които после да гладувам, задето съм ги купила, общо взето всичко, което няма нищо общо със специалността ми като цяло. Нещо не мога да прегърна университетския живот, учене, учене, учене, купони и други подобни гигове, как го правят другите?
Вярно, аз върша за един ден повече работа, отколкото британските студенти вършат за цяла седмица, ама накрая съм толкова отегчена от всичко като приключа с есета, презентации, проучвания и прочие, че нищо не ми се прави. Ама нищо. Нищо! Само Hidden Object Games ми се цъкат и толкоз.
Изумена съм даже с каква лекота се съгласих да изляза снощи с Питър на разходка из града, а беше след десет вечерта и разполагам само с онези неудобни балетни пантофки за разхождане, ама нейсе, излязохме, разходихме се из центъра, прибрахме се след полунощ.
Може би както прескочих детството си и направо минах на малък възрастен, и после в късните тийн години търсех въпросното детство, дали сега не прескачам зеленината и лудостта на 20-те и не минавам направо на пенсия? Макар че ще е добре ако после търсенето ми на тая лудост съвпадне с кризата на средната възраст, може би хората няма да забележат нищо нередно тогава (:
Така, буря, градушка, потоп, махам се оттук и отивам да ям. Целта за лятото ми е да закова 63 килограма и да не мърдам оттам. Остават ми да кача значи още 6. Напред!!!
събота, април 23
сряда, април 20
Писмо до Ани №2
Аз... написах нещо дълго, ама понеже Питър искаше да провери нещо в гугъл (в библиотеката сме, само с моя лаптоп) и натисна нещо и всичко изчезна... ): Общо взето в дългото написано нещо обяснявах колко му харесаха свинските пържоли и как ми е странно да пиша на български, щото не ми се леят думите както преди.
И така става предполагам. Трябваше да се забием в библиотеката още от обяд всъщност, но съквартиранта му Майки и неговата приятелка Нору ни изкушиха да излезем с тях в парка и да си направим барбекю... ммммммм. Което ще рече за мен много кола и много кит кат. Между другото съм възмутена да обява, въпреки че Шефилдският Student Union беше гласуван за номер едно в цяла Великобритания, те не продават Кит Кат, защото Нестле били зли и не използвали fairtrade и бла бла бла... Спряха и продажбата на бутилирана минерална вода, нещо като стейтмънт да не се използва толкова много пластмаса - за сметка на това ползваме трите чешмички за питейна вода - само три да над 30 хиляди студенти.
Аргх, трябва да уча. Но има милион малки неща, които ме разсейват - пишка ми се, похапва ми се нещо, играе ми се онази нова hidden objects game, дето си изтеглих, чудя се дали да прочета properly поредицата Песен за огън и лед, защото като бях малка прочетох само третата книга, без да съм чела първата и втората. Това е една от любимите поредици на Пийт, започнаха да дават първата книга като сериал по HBO. Изтеглих първият епизод, заради него, той да го гледа, щото той е англичанин, а те не даунлоудват незаконно работи, може да гледат работи онлайн, но да теглят? Не знам, просто се шашкат. А аз наистина получих имейл от университетския сървър с предупреждение, понеже бях изтеглила онзи нов филм с Даян Кийтън и Харисън Форд от исохънт и компанията, която издава филма са засекли ай пи адресите, които са го изтеглили и ... мда, не е най-приятния имейл, който съм получавала някога.
Та да, гледахме вчера първият епизод на Game of Thrones, и въпреки че шепата инцест замесена в целия сюжет да не ми е особено по вкуса, мисля че ми допада. Той го възхвалява страшно много, изглежда че спрямо книгата са изпипали доста добре работите. Ще го издават като Истинска кръв - една книга за един сезон, направили са само десет епизода, но не мисля, че са само десет глави. Може би ще разделят четвъртата книга на два сезона, защото е 1000 и бая страници. Петата книга ще излиза тази година, на 12 юли и Пийт ми каза, че я чака да излезе още отпреди да дойде в университета. Та да, играя си с идеята да се потопя отново в познатите води на фентъзито и да се захвана с тази поредица, защото, честно казано, откакто стъпих в Шефилд, мога да ти преброя точно колко и кои книги съм прочела:
- Last Night at Chateau Marmont - от писателката на "Дяволът носи Прада";
- Eat Pray Love - дето направиха филм по книгата с Джулия Робърт, но филмът е отврат, а книгата е наистина страхотна;
- Star Wars: the essential guide to weapons and technologies - HELL YEAH!
- Howl's Moving Castle и продължението му A Castle in the Sky, а третата последна книга от поредицата още седи на бюрото ми и чака да я започна;
- Committed, което е продължението и завършека на Eat Pray Love
- Elegance на Катлийн Тесаро, което си е бейсикъли чиклит, ама добър чиклит
- Prep, което е от POV на една потисната тинейджърка, само дето историята и начина, по който протича е като женската версия на Спасителят в ръжта едва ли не, а и е писана от мъж...
- The Curious Incident of the Dog in the Night Time - написана от гледната точка на едно момче аутист, което решава да напише роман, но понеже той не може да пише за неща, които не са истина, той пише за нещата около него и затова започва историята си с мистериозната смърт на съседското куче. Много приятна книжка, малко те жегва в сърцето, трогателна е историята и някои обрати наистина не ги очаква човек...
- In the Miso Soup на Рю Мураками, която е странна, странна книга, мисля че историйте на Харуки се следват по-лесно от тези на Рю;
- 69, пак на Рю Мураками, която за щастие не е така странна, доста интересна
- Autofiction, на една млада японска писателка дето все й забравям името, ама пък така ме грабна тая книга, просто се плаша как имаме доста сходни мисли и логика с главната героиня, а главната героиня никак не е в ред...
- И сега съм хванала да чета Wrong About Japan, ама не съм я свършила още, личните преживявания на един американски блогър, който отива с 12 годишния си син на екскурзия в Япония и двамата имат една романтична, изградена представа за въпросната нация, ама... нейсе.
Само дето с японистиката нямам време да изгийквам особено по книги. Хората от моя курс са изумени, че изобщо съм намерила време да прочета тия книги, ама поне не съм загубила навика си да минавам една цяла книга за няколко часа.
Уф, забравих, че ми се пишка. След половин час някъде с Пийт ще се приберем у тях - ще му приготвя останалите свински пържоли, този път няма да ги мажа с дижонска горчица. Всъщност той страшно свикна да има за закуска филии с лютеница и пастет, та ще хапнем пържолите с лютеница. Само дето той не им казва "лиууутейницаа" и "пейстет", както някои други англичани, той си ги кръсти "spicylicious" и "busted" (щото, логично, пастет му звучи като бъстед). Та да, толкоз за скромната ни предстояща вечер, вероятно пак ще гледаме изтегленият епизод на Game of Thrones, толкова му хареса :D
А пък аз ще си отрежа косата. Само си търсех причина да я отрежа цялата, да пробвам момчешката подстрижка поне веднъж, докато още мога. Казах на Пийт, че като замине за Япония, ще я отрежа цялата. И докато се върне, пак ще е пораснала. Само дето на него му е много интересно да ме види с къса коса, той си мисли, че ще ми ходи, аз си знам, че няма.
Само дето съм решила - през тази година, когато той ще е надалеч, няма да има смисъл да се глася заради някого - защото аз така правя, като се глася, се глася за някого специално, или просто ако се чувствам като абсолютен парцал, се опитвам да уравновеся работите с грим и прическа и дрехи. Но този път - мне! Клъцвам косата - и без това е нацъфтявала и нацъфтялото е тръгнало нагоре. Да си почине, стига съм я дърпала и извивала. Няма грим! Да починат малко клепачите, миглите. Ще почна с упражнения, сериозно! Режима на Симона.
Ще ми се смееш, но съм на години вече. Някак си изглеждам по стара в лицето от 20 годишна. И с такава мъка качвам стъпала, да не говорим за хълмове. Направо - стар човек! А точно сега тялото ми трябва да ври и кипи от живот! Ужас. Метаболизма ми не е на същото ниво, но няма да тръгвам на диети. Просто малко повече здравословни работи. По-малко кола, дори ще е супер ако не пия никаква кола! Усещам как ми изтръпват целите зъби и ме боли да дъвча само след няколко глътки вече.
Пък и ще имам време за това - живот и здраве, като сменя East Asian Studies, ще ми се отвори много повече свободно време. За разлика от англичаните, които не са свикнали да пишат по време на час, аз си уреждам всички бележки и записки още по време на лекцията и това ми спестява доста.
Ааа, още ми се пишка. Ще трябва да отида скоро. И тъкмо ще видя какво да правя с косата си, защото е ОТ-ВРАТ. Предполагам, че така се получава с моя тип коса и мъж в леглото. Много се въртим, той е като печка, затова косата ми става оплетена и потна и ОТ-ВРАТ.
И сега съм я вързала на опашка, ама е ужас, и просто не знам.
Още не съм ти пратила четките и очните линии, а ТРЯБВА. Нямам пари за пране, нямам дребни пари и за пликове и марки, а не мога да тегля банкноти от дебитната карта, защото са ми останали точно пари за наема. НГХ. Но да, скоро, определено преди бала ти! Пристига за около седмица.
То с нямането на пари за марки и пликове се издъних да пратя картичка за рожденния ден на баба, майката на мама, както направих за другите ми баба и дядо. Един вид излиза, както вика мама, че нея не я обичам и тача така, както другите баба и дядо. Бля. Както и да е.
Отивам да пишкам!
Peace out.
И така става предполагам. Трябваше да се забием в библиотеката още от обяд всъщност, но съквартиранта му Майки и неговата приятелка Нору ни изкушиха да излезем с тях в парка и да си направим барбекю... ммммммм. Което ще рече за мен много кола и много кит кат. Между другото съм възмутена да обява, въпреки че Шефилдският Student Union беше гласуван за номер едно в цяла Великобритания, те не продават Кит Кат, защото Нестле били зли и не използвали fairtrade и бла бла бла... Спряха и продажбата на бутилирана минерална вода, нещо като стейтмънт да не се използва толкова много пластмаса - за сметка на това ползваме трите чешмички за питейна вода - само три да над 30 хиляди студенти.
Аргх, трябва да уча. Но има милион малки неща, които ме разсейват - пишка ми се, похапва ми се нещо, играе ми се онази нова hidden objects game, дето си изтеглих, чудя се дали да прочета properly поредицата Песен за огън и лед, защото като бях малка прочетох само третата книга, без да съм чела първата и втората. Това е една от любимите поредици на Пийт, започнаха да дават първата книга като сериал по HBO. Изтеглих първият епизод, заради него, той да го гледа, щото той е англичанин, а те не даунлоудват незаконно работи, може да гледат работи онлайн, но да теглят? Не знам, просто се шашкат. А аз наистина получих имейл от университетския сървър с предупреждение, понеже бях изтеглила онзи нов филм с Даян Кийтън и Харисън Форд от исохънт и компанията, която издава филма са засекли ай пи адресите, които са го изтеглили и ... мда, не е най-приятния имейл, който съм получавала някога.
Та да, гледахме вчера първият епизод на Game of Thrones, и въпреки че шепата инцест замесена в целия сюжет да не ми е особено по вкуса, мисля че ми допада. Той го възхвалява страшно много, изглежда че спрямо книгата са изпипали доста добре работите. Ще го издават като Истинска кръв - една книга за един сезон, направили са само десет епизода, но не мисля, че са само десет глави. Може би ще разделят четвъртата книга на два сезона, защото е 1000 и бая страници. Петата книга ще излиза тази година, на 12 юли и Пийт ми каза, че я чака да излезе още отпреди да дойде в университета. Та да, играя си с идеята да се потопя отново в познатите води на фентъзито и да се захвана с тази поредица, защото, честно казано, откакто стъпих в Шефилд, мога да ти преброя точно колко и кои книги съм прочела:
- Last Night at Chateau Marmont - от писателката на "Дяволът носи Прада";
- Eat Pray Love - дето направиха филм по книгата с Джулия Робърт, но филмът е отврат, а книгата е наистина страхотна;
- Star Wars: the essential guide to weapons and technologies - HELL YEAH!
- Howl's Moving Castle и продължението му A Castle in the Sky, а третата последна книга от поредицата още седи на бюрото ми и чака да я започна;
- Committed, което е продължението и завършека на Eat Pray Love
- Elegance на Катлийн Тесаро, което си е бейсикъли чиклит, ама добър чиклит
- Prep, което е от POV на една потисната тинейджърка, само дето историята и начина, по който протича е като женската версия на Спасителят в ръжта едва ли не, а и е писана от мъж...
- The Curious Incident of the Dog in the Night Time - написана от гледната точка на едно момче аутист, което решава да напише роман, но понеже той не може да пише за неща, които не са истина, той пише за нещата около него и затова започва историята си с мистериозната смърт на съседското куче. Много приятна книжка, малко те жегва в сърцето, трогателна е историята и някои обрати наистина не ги очаква човек...
- In the Miso Soup на Рю Мураками, която е странна, странна книга, мисля че историйте на Харуки се следват по-лесно от тези на Рю;
- 69, пак на Рю Мураками, която за щастие не е така странна, доста интересна
- Autofiction, на една млада японска писателка дето все й забравям името, ама пък така ме грабна тая книга, просто се плаша как имаме доста сходни мисли и логика с главната героиня, а главната героиня никак не е в ред...
- И сега съм хванала да чета Wrong About Japan, ама не съм я свършила още, личните преживявания на един американски блогър, който отива с 12 годишния си син на екскурзия в Япония и двамата имат една романтична, изградена представа за въпросната нация, ама... нейсе.
Само дето с японистиката нямам време да изгийквам особено по книги. Хората от моя курс са изумени, че изобщо съм намерила време да прочета тия книги, ама поне не съм загубила навика си да минавам една цяла книга за няколко часа.
Уф, забравих, че ми се пишка. След половин час някъде с Пийт ще се приберем у тях - ще му приготвя останалите свински пържоли, този път няма да ги мажа с дижонска горчица. Всъщност той страшно свикна да има за закуска филии с лютеница и пастет, та ще хапнем пържолите с лютеница. Само дето той не им казва "лиууутейницаа" и "пейстет", както някои други англичани, той си ги кръсти "spicylicious" и "busted" (щото, логично, пастет му звучи като бъстед). Та да, толкоз за скромната ни предстояща вечер, вероятно пак ще гледаме изтегленият епизод на Game of Thrones, толкова му хареса :D
А пък аз ще си отрежа косата. Само си търсех причина да я отрежа цялата, да пробвам момчешката подстрижка поне веднъж, докато още мога. Казах на Пийт, че като замине за Япония, ще я отрежа цялата. И докато се върне, пак ще е пораснала. Само дето на него му е много интересно да ме види с къса коса, той си мисли, че ще ми ходи, аз си знам, че няма.
Само дето съм решила - през тази година, когато той ще е надалеч, няма да има смисъл да се глася заради някого - защото аз така правя, като се глася, се глася за някого специално, или просто ако се чувствам като абсолютен парцал, се опитвам да уравновеся работите с грим и прическа и дрехи. Но този път - мне! Клъцвам косата - и без това е нацъфтявала и нацъфтялото е тръгнало нагоре. Да си почине, стига съм я дърпала и извивала. Няма грим! Да починат малко клепачите, миглите. Ще почна с упражнения, сериозно! Режима на Симона.
Ще ми се смееш, но съм на години вече. Някак си изглеждам по стара в лицето от 20 годишна. И с такава мъка качвам стъпала, да не говорим за хълмове. Направо - стар човек! А точно сега тялото ми трябва да ври и кипи от живот! Ужас. Метаболизма ми не е на същото ниво, но няма да тръгвам на диети. Просто малко повече здравословни работи. По-малко кола, дори ще е супер ако не пия никаква кола! Усещам как ми изтръпват целите зъби и ме боли да дъвча само след няколко глътки вече.
Пък и ще имам време за това - живот и здраве, като сменя East Asian Studies, ще ми се отвори много повече свободно време. За разлика от англичаните, които не са свикнали да пишат по време на час, аз си уреждам всички бележки и записки още по време на лекцията и това ми спестява доста.
Ааа, още ми се пишка. Ще трябва да отида скоро. И тъкмо ще видя какво да правя с косата си, защото е ОТ-ВРАТ. Предполагам, че така се получава с моя тип коса и мъж в леглото. Много се въртим, той е като печка, затова косата ми става оплетена и потна и ОТ-ВРАТ.
И сега съм я вързала на опашка, ама е ужас, и просто не знам.
Още не съм ти пратила четките и очните линии, а ТРЯБВА. Нямам пари за пране, нямам дребни пари и за пликове и марки, а не мога да тегля банкноти от дебитната карта, защото са ми останали точно пари за наема. НГХ. Но да, скоро, определено преди бала ти! Пристига за около седмица.
То с нямането на пари за марки и пликове се издъних да пратя картичка за рожденния ден на баба, майката на мама, както направих за другите ми баба и дядо. Един вид излиза, както вика мама, че нея не я обичам и тача така, както другите баба и дядо. Бля. Както и да е.
Отивам да пишкам!
Peace out.
вторник, април 19
Писмо до Ани
Виж какво намерих! Ултра-мега-хипер стария ми блог, който бе създаден само и само, за да можем да пишем в нашия общ филмов блог. Честно казано мисля да го оставя така както си е. Няма да бутам разните му там дизайни или глупостите дето съм наръсила. И така...
19 април, 2011
Моя обична Нана,
Струва ми се, че причината поради, която не контактувам особено с теб или с останалите девойки, дето се разпръснаха из Острова, е понеже не водя особено вълнуващ, авантюристичен живот. Всъщност живея така както винаги съм искала! Проблема е, че се притеснявам от критиката ви към този мой живот-мечта. Ще видиш какво имам предвид, след като попиша малко за някои типични мои дни.
Нека започнем с днес.
Аз съм единственият човек в цялата сграда. Всички са се разпръснали по домовете си за пролетната ваканция, а тези, които не са родом оттук - са се пръснали да пътешестват из вълшебни места като Италия, Египет, Нова Зеландия...
Времето е прекрасно и слънчево, но аз съм параноично настроена за зомби апокалипсис. Снощи за пръв път от 11 дни насам спах сама в леглото си и само разигравах разни филми на ужасите в главата си. Следователно не само външната врата, но и тази на стаята ми беше заключена. Кухненският нож беше на нощното ми шкафче. Плюшеното мече дето мама ми прати бе плътно до мен под завивките. Поне не спах на светнати лампи.
Нямам дребни монети за пералните машини, затова имам цяла торба с мръсни дрехи и трябва да измисля дали имам достатъчно чисти дрехи, за да изкарам до края на априлската ваканция. Минала е само седмица от началото на ваканцията, но есетата ми по китайска култура и общество и японска литература, които са 80 процента от оценката ми са вече готови, както и така ужасяващото зелено домашно - есето по японски. И все пак ме очакват 10 урока (с по десет-петнайсет йероглифа всеки) канджита за наизустяване, два семестъра граматика за преговаряне и тихият ужас на очакване на изпитите ми в края на май. За да се настроя на учебна вълна, ще прекарвам следващите дни до края на ваканцията с Питър в IC (Information Commons), което е буквално една гигантска студентска библиотека, в която можеш да говориш на висок глас, да ядеш и пиеш и да се възползваш от предоставените компютри. Но това е от утре нататък.
Днес... днес е възхитителен мързел. По-точно убиване на време до четири часа. Защо дотогава? Ами днес правим три месеца откакто сме заедно с Питър. Той не държи толкова много да отброяваме изминалите месеци, и да, логиката му за това е безупречна, но пък за мен е важно. Затова вдъхновена от всичките британски кулинарни предавания, които не съм спряла да гледам, откакто стъпих в Шефилд, ще сервирам на моя възлюбен три прекрасни ястия за вечеря - като за начало топла салата от леща и печени чушки, за основно ястие имаме свински пържоли с картофена салата с малко кашкавалец в нея, и за десерт - крем карамел!
Аз, дето стои в кухнята по принцип само, за да яде - сега се вре в кухнята само, за да готви. Но само за него, разбира се. Като съм сама, и да ме убиеш, няма да ми се занимава даже сандвич да си сглобя. Понякога даже ме мързи да сложа готова замразена пица във фурната. Но да готвиш за мъж? Да видиш физиономията му като преглъща блажено и доволно всяка хапка? О, съвършенство. Заради него мога да вися пет часа в кухнята, потна, вмирисана на пържено и подобни миризми, но накрая всичко си заслужава само заради обикновеното възклицание "That was lovely! May I have seconds. please?"
Аз съм жена под чехъл. И то сама се навирам под тоя чехъл и просто не мога да си намеря място от щастие. Феминистките ще ме линчуват, но никога не съм се чувствала толкова окрилена, толкова въодушевена, едва ли не с ЦЕЛ В ЖИВОТА, ЖЕНА НА МИСИЯ, когато чистя и готвя и правя разни работи за него.
Но днес правим три месеца. Само три. Казват, че проблемите, които разрушават една връзка по-нататък във времето, възникват през първите три месеца, но поради влюбеността ни, не им обръщаме внимание. Казват още, че хормоните на щастието стигат до нормалните си нива след шестия месец в една връзка. Може да се говори за сериозно обвързване, за истинска стабилна връзка, едва след това, че и по-нататък.
Дай ми втория ден от третата седмица на петия месец от втората година! Първите дни на трепети и вълнение ще са нищо в сравнение с този ден. На този ден ще мога истински да разкрия пред всички какво щастие ми носи мъжът, когото обичам. Без хората да клатят глава, да ми се усхмихват снизходително или да казват "Е, да... ще видим", или "О, млади сте, има време". Защото днес, с тези три месеца мога само това да получа. Никой няма да повярва, че ще се задържим през лятото, когато и двамата ще работим и ще преговаряме за новата учебна година и ще сме изморени през цялото време. Никой няма да повярва, че ще бъдем заедно въпреки разстоянието, когато той замине за Япония и се върне чак догодина лятото.
Но не мога да изисквам от хората да повярват. Не мога да изнудя теб, и момичетата, и мама, да ми вярвате като ви казвам, че това е Мъжът, че няма мърдане оттук нататък, че не искам да мърдам оттук нататък. Мога само сама да си вярвам.
Срам ме е понякога, признавам, че не съм мотивирана да уча, да имам кариера, да правя някакви вълнуващи планове и неща, както правите и ти и Симона и Гергана и Рея. Не че и вие нямате любов в живота си. Просто винаги ми се е струвало, че балансирате тези неща, заедно с любовта много по-лесно от мен. А при мен май никога не е имало златна среда. Любовта е над всичко, над! Ученето и работата е някак между другото, пътешествията и купоните и другите хора са някак между другото, но любовта... имам чувството, че живея истински само когато обичам.
Затова мама е права като казва, че съм егоист. Егоист съм, така е, съсредоточила съм се само в моята малка собствена Мон-Вселена. И в този мой малък ограничен свят ми се струва, че всички останали са си добре, нямат нужда от мен, затова не би било проблем, ако насоча цялото си внимание върху този човек, когото мислите ми следват неотлъчно по цял ден.
И сякаш се опитвам да компенсирам останалите, на които не обръщам внимание с материалистични, дребнави работи. Не е имало магазин, в който да не намеря нещо, което да ме засърби ръката да купя за теб, за мама, за Калина, за някой друг, защото знам, че въпросното нещо ще те зарадва, ще ти хареса, но не само, че скоро ще банкрутирам, ако се отдавам на тези импулси, но и ще е като един жалък компромис от моя страна. "Ами, не съм ти писала особено, не сме се чували отдавна, ама... ето, вземи този подарък".
Че даже спрях да честитя рожденните дни на хората по фейсбук :D Дето се изсилвах за познати и непознати да пиша разни дълги и оригинални пожелания, дето беше едва ли не задължително да съм наясно на кои хора им предстоят рожденните дни, за да мога да им честитя навреме... Сега не ми пука особено. Не само на непознати и познати, на съученици, близки приятели... Ужас. Някак не ми идва отвътре вече. Ако не става дума за теб, момичетата, Любо и Преслав, наште... не ми се занимава.
Преди се раздавах на всички, на всеки, за каквото и да е било! Сега всичко това е концентрирано само върху Питър. Каквото остава, няма да го дам на други хора. Само на теб, Нана. Не е достатъчно, знам. Но ще се опитам! Ще се постарая.
Изгубих се някъде... Прекалено много свобода, прекалено много щастие... сякаш не е истина, а времето така бързо, така страшно лети, с такава скорост ме подминава... Забравям, че за други времето не тече така бързо, даже не така леко.
Ух, толкова много неща, без смисъл и без път се изредиха... Но сама съм си виновна, че не намирам време да ти ги кажа както трябва.
Гледам да съм максимално искрена. Не съм сигурна дали успявам да съм достатъчно обективна. Не искам да ти казвам неясни или измислени неща. Не мисля, че даже мога.
Но бъди предупредена - ще пиша такива писма. И повечето сигурно ще са за скучни, злободневни работи. И ще има доста работи за Питър, толкова много, че накрая ще ти иде да го унищожиш собственоръчно. Но така се въртят работите сега, и ще се опитам да излезе нещо интересно от тази въртележка.
Твоя, винаги,
Хачи
19 април, 2011
Моя обична Нана,
Струва ми се, че причината поради, която не контактувам особено с теб или с останалите девойки, дето се разпръснаха из Острова, е понеже не водя особено вълнуващ, авантюристичен живот. Всъщност живея така както винаги съм искала! Проблема е, че се притеснявам от критиката ви към този мой живот-мечта. Ще видиш какво имам предвид, след като попиша малко за някои типични мои дни.
Нека започнем с днес.
Аз съм единственият човек в цялата сграда. Всички са се разпръснали по домовете си за пролетната ваканция, а тези, които не са родом оттук - са се пръснали да пътешестват из вълшебни места като Италия, Египет, Нова Зеландия...
Времето е прекрасно и слънчево, но аз съм параноично настроена за зомби апокалипсис. Снощи за пръв път от 11 дни насам спах сама в леглото си и само разигравах разни филми на ужасите в главата си. Следователно не само външната врата, но и тази на стаята ми беше заключена. Кухненският нож беше на нощното ми шкафче. Плюшеното мече дето мама ми прати бе плътно до мен под завивките. Поне не спах на светнати лампи.
Нямам дребни монети за пералните машини, затова имам цяла торба с мръсни дрехи и трябва да измисля дали имам достатъчно чисти дрехи, за да изкарам до края на априлската ваканция. Минала е само седмица от началото на ваканцията, но есетата ми по китайска култура и общество и японска литература, които са 80 процента от оценката ми са вече готови, както и така ужасяващото зелено домашно - есето по японски. И все пак ме очакват 10 урока (с по десет-петнайсет йероглифа всеки) канджита за наизустяване, два семестъра граматика за преговаряне и тихият ужас на очакване на изпитите ми в края на май. За да се настроя на учебна вълна, ще прекарвам следващите дни до края на ваканцията с Питър в IC (Information Commons), което е буквално една гигантска студентска библиотека, в която можеш да говориш на висок глас, да ядеш и пиеш и да се възползваш от предоставените компютри. Но това е от утре нататък.
Днес... днес е възхитителен мързел. По-точно убиване на време до четири часа. Защо дотогава? Ами днес правим три месеца откакто сме заедно с Питър. Той не държи толкова много да отброяваме изминалите месеци, и да, логиката му за това е безупречна, но пък за мен е важно. Затова вдъхновена от всичките британски кулинарни предавания, които не съм спряла да гледам, откакто стъпих в Шефилд, ще сервирам на моя възлюбен три прекрасни ястия за вечеря - като за начало топла салата от леща и печени чушки, за основно ястие имаме свински пържоли с картофена салата с малко кашкавалец в нея, и за десерт - крем карамел!
Аз, дето стои в кухнята по принцип само, за да яде - сега се вре в кухнята само, за да готви. Но само за него, разбира се. Като съм сама, и да ме убиеш, няма да ми се занимава даже сандвич да си сглобя. Понякога даже ме мързи да сложа готова замразена пица във фурната. Но да готвиш за мъж? Да видиш физиономията му като преглъща блажено и доволно всяка хапка? О, съвършенство. Заради него мога да вися пет часа в кухнята, потна, вмирисана на пържено и подобни миризми, но накрая всичко си заслужава само заради обикновеното възклицание "That was lovely! May I have seconds. please?"
Аз съм жена под чехъл. И то сама се навирам под тоя чехъл и просто не мога да си намеря място от щастие. Феминистките ще ме линчуват, но никога не съм се чувствала толкова окрилена, толкова въодушевена, едва ли не с ЦЕЛ В ЖИВОТА, ЖЕНА НА МИСИЯ, когато чистя и готвя и правя разни работи за него.
Но днес правим три месеца. Само три. Казват, че проблемите, които разрушават една връзка по-нататък във времето, възникват през първите три месеца, но поради влюбеността ни, не им обръщаме внимание. Казват още, че хормоните на щастието стигат до нормалните си нива след шестия месец в една връзка. Може да се говори за сериозно обвързване, за истинска стабилна връзка, едва след това, че и по-нататък.
Дай ми втория ден от третата седмица на петия месец от втората година! Първите дни на трепети и вълнение ще са нищо в сравнение с този ден. На този ден ще мога истински да разкрия пред всички какво щастие ми носи мъжът, когото обичам. Без хората да клатят глава, да ми се усхмихват снизходително или да казват "Е, да... ще видим", или "О, млади сте, има време". Защото днес, с тези три месеца мога само това да получа. Никой няма да повярва, че ще се задържим през лятото, когато и двамата ще работим и ще преговаряме за новата учебна година и ще сме изморени през цялото време. Никой няма да повярва, че ще бъдем заедно въпреки разстоянието, когато той замине за Япония и се върне чак догодина лятото.
Но не мога да изисквам от хората да повярват. Не мога да изнудя теб, и момичетата, и мама, да ми вярвате като ви казвам, че това е Мъжът, че няма мърдане оттук нататък, че не искам да мърдам оттук нататък. Мога само сама да си вярвам.
Срам ме е понякога, признавам, че не съм мотивирана да уча, да имам кариера, да правя някакви вълнуващи планове и неща, както правите и ти и Симона и Гергана и Рея. Не че и вие нямате любов в живота си. Просто винаги ми се е струвало, че балансирате тези неща, заедно с любовта много по-лесно от мен. А при мен май никога не е имало златна среда. Любовта е над всичко, над! Ученето и работата е някак между другото, пътешествията и купоните и другите хора са някак между другото, но любовта... имам чувството, че живея истински само когато обичам.
Затова мама е права като казва, че съм егоист. Егоист съм, така е, съсредоточила съм се само в моята малка собствена Мон-Вселена. И в този мой малък ограничен свят ми се струва, че всички останали са си добре, нямат нужда от мен, затова не би било проблем, ако насоча цялото си внимание върху този човек, когото мислите ми следват неотлъчно по цял ден.
И сякаш се опитвам да компенсирам останалите, на които не обръщам внимание с материалистични, дребнави работи. Не е имало магазин, в който да не намеря нещо, което да ме засърби ръката да купя за теб, за мама, за Калина, за някой друг, защото знам, че въпросното нещо ще те зарадва, ще ти хареса, но не само, че скоро ще банкрутирам, ако се отдавам на тези импулси, но и ще е като един жалък компромис от моя страна. "Ами, не съм ти писала особено, не сме се чували отдавна, ама... ето, вземи този подарък".
Че даже спрях да честитя рожденните дни на хората по фейсбук :D Дето се изсилвах за познати и непознати да пиша разни дълги и оригинални пожелания, дето беше едва ли не задължително да съм наясно на кои хора им предстоят рожденните дни, за да мога да им честитя навреме... Сега не ми пука особено. Не само на непознати и познати, на съученици, близки приятели... Ужас. Някак не ми идва отвътре вече. Ако не става дума за теб, момичетата, Любо и Преслав, наште... не ми се занимава.
Преди се раздавах на всички, на всеки, за каквото и да е било! Сега всичко това е концентрирано само върху Питър. Каквото остава, няма да го дам на други хора. Само на теб, Нана. Не е достатъчно, знам. Но ще се опитам! Ще се постарая.
Изгубих се някъде... Прекалено много свобода, прекалено много щастие... сякаш не е истина, а времето така бързо, така страшно лети, с такава скорост ме подминава... Забравям, че за други времето не тече така бързо, даже не така леко.
Ух, толкова много неща, без смисъл и без път се изредиха... Но сама съм си виновна, че не намирам време да ти ги кажа както трябва.
Гледам да съм максимално искрена. Не съм сигурна дали успявам да съм достатъчно обективна. Не искам да ти казвам неясни или измислени неща. Не мисля, че даже мога.
Но бъди предупредена - ще пиша такива писма. И повечето сигурно ще са за скучни, злободневни работи. И ще има доста работи за Питър, толкова много, че накрая ще ти иде да го унищожиш собственоръчно. Но така се въртят работите сега, и ще се опитам да излезе нещо интересно от тази въртележка.
Твоя, винаги,
Хачи
Абонамент за:
Публикации (Atom)
