Писмо до Ани

Виж какво намерих! Ултра-мега-хипер стария ми блог, който бе създаден само и само, за да можем да пишем в нашия общ филмов блог. Честно казано мисля да го оставя така както си е. Няма да бутам разните му там дизайни или глупостите дето съм наръсила. И така...

19 април, 2011

Моя обична Нана,

Струва ми се, че причината поради, която не контактувам особено с теб или с останалите девойки, дето се разпръснаха из Острова, е понеже не водя особено вълнуващ, авантюристичен живот. Всъщност живея така както винаги съм искала! Проблема е, че се притеснявам от критиката ви към този мой живот-мечта. Ще видиш какво имам предвид, след като попиша малко за някои типични мои дни.
Нека започнем с днес.
Аз съм единственият човек в цялата сграда. Всички са се разпръснали по домовете си за пролетната ваканция, а тези, които не са родом оттук - са се пръснали да пътешестват из вълшебни места като Италия, Египет, Нова Зеландия...
Времето е прекрасно и слънчево, но аз съм параноично настроена за зомби апокалипсис. Снощи за пръв път от 11 дни насам спах сама в леглото си и само разигравах разни филми на ужасите в главата си. Следователно не само външната врата, но и тази на стаята ми беше заключена. Кухненският нож беше на нощното ми шкафче. Плюшеното мече дето мама ми прати бе плътно до мен под завивките. Поне не спах на светнати лампи.
Нямам дребни монети за пералните машини, затова имам цяла торба с мръсни дрехи и трябва да измисля дали имам достатъчно чисти дрехи, за да изкарам до края на априлската ваканция. Минала е само седмица от началото на ваканцията, но есетата ми по китайска култура и общество и японска литература, които са 80 процента от оценката ми са вече готови, както и така ужасяващото зелено домашно - есето по японски. И все пак ме очакват 10 урока (с по десет-петнайсет йероглифа всеки) канджита за наизустяване, два семестъра граматика за преговаряне и тихият ужас на очакване на изпитите ми в края на май. За да се настроя на учебна вълна, ще прекарвам следващите дни до края на ваканцията с Питър в IC (Information Commons), което е буквално една гигантска студентска библиотека, в която можеш да говориш на висок глас, да ядеш и пиеш и да се възползваш от предоставените компютри. Но това е от утре нататък.
Днес... днес е възхитителен мързел. По-точно убиване на време до четири часа. Защо дотогава? Ами днес правим три месеца откакто сме заедно с Питър. Той не държи толкова много да отброяваме изминалите месеци, и да, логиката му за това е безупречна, но пък за мен е важно. Затова вдъхновена от всичките британски кулинарни предавания, които не съм спряла да гледам, откакто стъпих в Шефилд, ще сервирам на моя възлюбен три прекрасни ястия за вечеря - като за начало топла салата от леща и печени чушки, за основно ястие имаме свински пържоли с картофена салата с малко кашкавалец в нея, и за десерт - крем карамел!
Аз, дето стои в кухнята по принцип само, за да яде - сега се вре в кухнята само, за да готви. Но само за него, разбира се. Като съм сама, и да ме убиеш, няма да ми се занимава даже сандвич да си сглобя. Понякога даже ме мързи да сложа готова замразена пица във фурната. Но да готвиш за мъж? Да видиш физиономията му като преглъща блажено и доволно всяка хапка? О, съвършенство. Заради него мога да вися пет часа в кухнята, потна, вмирисана на пържено и подобни миризми, но накрая всичко си заслужава само заради обикновеното възклицание "That was lovely! May I have seconds. please?"
Аз съм жена под чехъл. И то сама се навирам под тоя чехъл и просто не мога да си намеря място от щастие. Феминистките ще ме линчуват, но никога не съм се чувствала толкова окрилена, толкова въодушевена, едва ли не с ЦЕЛ В ЖИВОТА, ЖЕНА НА МИСИЯ, когато чистя и готвя и правя разни работи за него.
Но днес правим три месеца. Само три. Казват, че проблемите, които разрушават една връзка по-нататък във времето, възникват през първите три месеца, но поради влюбеността ни, не им обръщаме внимание. Казват още, че хормоните на щастието стигат до нормалните си нива след шестия месец в една връзка. Може да се говори за сериозно обвързване, за истинска стабилна връзка, едва след това, че и по-нататък.
Дай ми втория ден от третата седмица на петия месец от втората година! Първите дни на трепети и вълнение ще са нищо в сравнение с този ден. На този ден ще мога истински да разкрия пред всички какво щастие ми носи мъжът, когото обичам. Без хората да клатят глава, да ми се усхмихват снизходително или да казват "Е, да... ще видим", или "О, млади сте, има време". Защото днес, с тези три месеца мога само това да получа. Никой няма да повярва, че ще се задържим през лятото, когато и двамата ще работим и ще преговаряме за новата учебна година и ще сме изморени през цялото време. Никой няма да повярва, че ще бъдем заедно въпреки разстоянието, когато той замине за Япония и се върне чак догодина лятото.
Но не мога да изисквам от хората да повярват. Не мога да изнудя теб, и момичетата, и мама, да ми вярвате като ви казвам, че това е Мъжът, че няма мърдане оттук нататък, че не искам да мърдам оттук нататък. Мога само сама да си вярвам.
Срам ме е понякога, признавам, че не съм мотивирана да уча, да имам кариера, да правя някакви вълнуващи планове и неща, както правите и ти и Симона и Гергана и Рея. Не че и вие нямате любов в живота си. Просто винаги ми се е струвало, че балансирате тези неща, заедно с любовта много по-лесно от мен. А при мен май никога не е имало златна среда. Любовта е над всичко, над! Ученето и работата е някак между другото, пътешествията и купоните и другите хора са някак между другото, но любовта... имам чувството, че живея истински само когато обичам.
Затова мама е права като казва, че съм егоист. Егоист съм, така е, съсредоточила съм се само в моята малка собствена Мон-Вселена. И в този мой малък ограничен свят ми се струва, че всички останали са си добре, нямат нужда от мен, затова не би било проблем, ако насоча цялото си внимание върху този човек, когото мислите ми следват неотлъчно по цял ден.
И сякаш се опитвам да компенсирам останалите, на които не обръщам внимание с материалистични, дребнави работи. Не е имало магазин, в който да не намеря нещо, което да ме засърби ръката да купя за теб, за мама, за Калина, за някой друг, защото знам, че въпросното нещо ще те зарадва, ще ти хареса, но не само, че скоро ще банкрутирам, ако се отдавам на тези импулси, но и ще е като един жалък компромис от моя страна. "Ами, не съм ти писала особено, не сме се чували отдавна, ама... ето, вземи този подарък".
Че даже спрях да честитя рожденните дни на хората по фейсбук :D Дето се изсилвах за познати и непознати да пиша разни дълги и оригинални пожелания, дето беше едва ли не задължително да съм наясно на кои хора им предстоят рожденните дни, за да мога да им честитя навреме... Сега не ми пука особено. Не само на непознати и познати, на съученици, близки приятели... Ужас. Някак не ми идва отвътре вече. Ако не става дума за теб, момичетата, Любо и Преслав, наште... не ми се занимава.
Преди се раздавах на всички, на всеки, за каквото и да е било! Сега всичко това е концентрирано само върху Питър. Каквото остава, няма да го дам на други хора. Само на теб, Нана. Не е достатъчно, знам. Но ще се опитам! Ще се постарая.
Изгубих се някъде... Прекалено много свобода, прекалено много щастие... сякаш не е истина, а времето така бързо, така страшно лети, с такава скорост ме подминава... Забравям, че за други времето не тече така бързо, даже не така леко.
Ух, толкова много неща, без смисъл и без път се изредиха... Но сама съм си виновна, че не намирам време да ти ги кажа както трябва.
Гледам да съм максимално искрена. Не съм сигурна дали успявам да съм достатъчно обективна. Не искам да ти казвам неясни или измислени неща. Не мисля, че даже мога.
Но бъди предупредена - ще пиша такива писма. И повечето сигурно ще са за скучни, злободневни работи. И ще има доста работи за Питър, толкова много, че накрая ще ти иде да го унищожиш собственоръчно. Но така се въртят работите сега, и ще се опитам да излезе нещо интересно от тази въртележка.

Твоя, винаги,
Хачи